Спасението на селото

Старите предания разказват, че в миналото селото ни се е намирало в местността „Гелемена“ (някогашните „Ламбурки“). Тежки времена настанали – страшна чума покосила хората. За да избягат от болестта, оцелелите се преселили в местността „Айдарица“. Тогава селото не било голямо – наброявало около 40-50 къщи. Но скоро и там смъртта започнала да застига жителите.

Надеждата дошла чрез съня на една местна жена. Присънила ѝ се Света Богородица, която дала завет: да намерят два вола-близнаци, водени от двама братя-близнаци, и с тях да изведат хората от това прокълнато място. Трябвало да се заселят малко „по-насам“ – там, където е днешна Добровница. Заветът изисквал с воловете да се изоре дълбока бразда около новото селище, а докато орали, да подканят животните с остените така, че по земята да паднат капки кръв за очищение. Когато изорали кръга, заклали воловете за курбан, за да спре смъртта и да пребъде селото.

Невестиното кладенче

На около 800 м източно от днешното село се е намирало „Невестиното кладенче“. Днес то вече не съществува – мястото е зарито и превърнато в земеделска земя, но историята му остава жива...“ 

Легендата: 

Друга тъжна, но горда легенда се пази за времената, когато селото ни се е наричало Айдънлу (по-късно Каразлий). В центъра на тогавашното селище, в местността „Айдарица“, имало кладенец с бистра вода.

Веднъж оттам минал турски паша и харесал една хубава мома. Намерил баща ѝ в „Джогяна“  (така са викали на кръчмата тогава), дал му шепа жълтици и казал: - „Ще взема щерка ти за невяста! Ако не я дадеш, ще те убия и пак ще я взема.“ 

Смазан от мъка, бащата се прибрал у дома.С натежало сърце човекът  разказал всичко на жена си,  но не събрал смелост да каже на чедото си какво го очаква. На заранта обаче селото било огласено от писъка на зурни и тъпани. Момичето излязло на двора, погледнало към пътя и промълвило:- „Олеле, накъде ли отиват тези душмани?“ 

Майка ѝ промълвила през сълзи: „За теб идат, чедо... Снощи са дали жълтици на баща ти, за да те вземат. А ако не ги беше приел, щели са да му отнемат живота и пак да те отведат със сила.“ 

Момичето разбрало, че няма изход и за да спаси баща си, привидно склонило да тръгне. Но в сърцето си вече било решило как да запази честта си... 

 Когато Беят влязъл в двора, девойката го посрещнала със смел поглед и му казала:- „Преди да тръгна, искам да изпълня една последна българска традиция – да отида с менците до центъра на селото и да налея вода за последен път. 

Никой не забелязал, че в пазвата си тя вече била скрила остра кама. Когато стигнали мегдана и девойката се навела над кладенеца, вместо да напълни менците, тя извадила камата и я забила право в сърцето си. С този последен дъх тя паднала край извора, оставяйки името си на това място завинаги. Заради нейната невинност и саможертва, хората нарекли мястото Невестиното кладенче. 

Оттогава мястото се нарича Невестиното кладенче. Днес кладенецът е зарит от съображения за безопасност, но паметта за смелата девойка остава жива в сърцата на хората от Добровница.

Легендите са  записани по разказ на Атанас П. Иванов, член на Настоятелството на НЧ „Просвета-1928“ – с. Добровница.“

Справка за с. Добровница , Област Пазарджик

Добровница се намира на територията на Южна България в Община Пазарджик и е едно от най-близките села до гр.Пазарджик.

Надморската височина на селото е 217-218 м. По - големи градове в близост до село Добровница са гр.Пазарджик на разстояние - 4 км. и гр.Пловдив на 36 км. Най - близките села до Добровница са : Пищигово, Мало Конаре , Сарая . На 2 км. източно тече река Луда Яна.

​В землището на селото се намират 12 тракийски надгробни могили, от които 5 големи са групирани в източния край на самото село. Оставена е информация за намиращо се тракийско селище, но не е уточнено местонахождението му и се предполага, че то се е намирало на мястото на днешното село, където са се намирали 5 – те могили и на това място са откривани стари монети или по - точно североизточно от селото в местността “Кюпа”. 

​През средните векове в землището на Добровница вероятно е имало селище, защото на 800 м източно от селото се намира “Невестиното кладенче”, при което са извадени доста едри дялани камъни от родопски гранит и риолит, които са от някоя голяма постройка, както и един голям каменен кръст. Там народното предание посочва място на манастир, до който се намират и стари гробища, а малко на изток има остатъци от старо селище.

Ст. Захариев съобщава,  че от този манастир бил запазен български ръкопис от 1467 г. писан, от иеромонах Вениамин Страшинов, според който манастирът бил при село Единюво, наричал се “Св.Атанас”. Времената били тъжни и тогава пловдивският митрополит бил кир Арсениий.

Този ръкописен документ буди известно съмнение.Преди всичко към средата на ХV в.пловдивски митрополит не е бил кир Арсений,а Дионисий.Арсений е бил такъв към средата на ХVІ в.Освен това името Единюво се преплита с това на с.Айдиньово дн.Исперихово.Впрочем това е едно и също име на едно и също село в Пещерско.Вероятно този ръкописен документ е писан в Единьово,Пещерско,но пренесен в манастира в землището на Добровница на северозападно от днешното село в м.Юртища след турското завоевание се е намирало с.Енделий.То било със смесено население турци и българи.Гробищата на турците се намирали на изток от селото,а тези на българите на запад в м. Ирима.За съществуването на това село през втората половина на ХVІ в.се говори в турският документ от 1576г.-списък на едрите овцевъдци.Такъв се оказал само един турчин.Селото е наречено Айдънлу или Индилу.

Енделий може би преди около 330-350 години е изчезнало,защото е било засегнато от чума.Жителите му избягали северно на около 500-600м.в местността “Ламбурките”и според народното предание “заградили новото си местожителство с бразда,теглена от два бика близнака и карани от двама братя близнака”.Това не спасило селото и то се преселва на днешното си място.Това село се наричало Кара Илияс-(вероятно име на първия заселник турчин на новото място).Това събитие се съгласува с турския документ от 1633г.,че новото село се нарича Караджа Елияс,било тимар (военно владение)на Али чауш с емир и имало 15 стари и две нови къщи.В новото село изглежда,турското население е намаляло и изчезнало.Освен това по-рано още при създаването на селото или по-късно в него е бил построен един турски чифлик,около който започват да се преселват и жители отвън-от разни краища,повече като работници в чифлика,за които имало одаи в последния.Към средата на миналия век притежател на чифлика е бил Хаджи Емин от града.10-15 години преди Освобождението чифликът бил разделен между Абди бей Метевлийски и някой турчин Манафа.По време на Освободителната война чифликът бива разрушен и земите му минават в притежание на жители от селото и някои граждани.

От името Кара Илияс постепенно се развива името Карезлий,както се наричаше селото до 1934г.Тогава комисията за преименуване на селищата при Министерството на вътрешните работи,смятайки,че това име говори за злопаметност на жителите,каквато в действителност не съществува,го преименува на Добровница.

Анкета на родовете на жителите на Добровница още преди 30 години е показала,че едни от тях са кореняци,именно произхождат от старото население на селото,може би водят началото си още  от Енделий,или пък не помнят произхода си,а други са стари и по-нови преселници.

От първите са:Радеви,Андрееви,Тоневци(Гарджарови),Секизови,

Дасови,и техните сродни Бърлиеви,Кръстеви,Плекедарови,

Божкови,Проданови,Минкови,Чалъкови,Кръстеви,Фильови,Кочови,Маринови,Миларови,Стефчови,Рангелови,и Ковачите и Нямовци-български цигани.

От втората категория-преселници са:Ганиновци(Кременарете),дядо им преди около 120 години дошъл от Пищигово като работник в чифлика;Палешникови,прадядо им дошъл от Пазарджик Митьовци,преселени от Панагюрище;Шопови,прадядо им дошъл преди 120-130 години от с.Очуша,Ихтиманско;Тряскови,Тъпчарови,Бромови,и Стайкови-преселени в турско време от Пищигово;Любенови –от с.Сарая,Пейчеви и Дянковци,вероятно от с.Овчеполци;Газиеви-от с.Виноградец,били ратаи в чифлика;Пецаните-от с.Мало Конаре;Нонинови от с.Синитево,Черногорови от с.Черногорово;Генчеви от с.Смилец и други.

Населението на Добровница от миналия век насам почти непрекъснато се увеличавало.И днес селото е едно от средно големите в Пазарджишко.Според Ст.Захариев към 1865г.то е имало 45 къщи със 170 жители само мъже българи или заедно със женското население около 340 души.След Освобождението според преброяването в 1884г.то е имало 507 жители,в 1887г.намалява на 472,1892-530,1900-545,1905-615,1910-687,1920-811,1926-936,1934-

1 130,1946-1 348,1956-1 373,1965-1 413.Както се вижда населението на Добровница е имало едно средно увеличение.Населението е било главно българско.Статистиката е отбелязала в 1884г. 16 души цигани,а в 1887г. те спаднали на 4 къщи,калайджии и земеделски работници.Добровница в своето развитие и уголемяване е разширило площта си във всички посоки,но главно по шосето от Пазарджик за Пищигово и в южна посока.

Поминъка си жителите на Добровница в миналото и днес изкарват главно от селско стопанство-земеделие и животновъдство.За тях се използува цялото землище на селото,в което се различават следните селскостопански местности:Гелемена-ниви и малко лозя,в северната част на землището с най-бедни почви,затова тук се оставяше най-много угар;Синана-ниви,лозя и овощни градини;Мандра тарла и Айдарица-на изток ,ниви и естествени ливади;Тузлите-ниви,и Азмака-ниви с най-плодородна почва.Цялата обработваема земя на селото е възлизала на 11 022 дка и мера-760 дка.

Отглеждали са се главно житни и фуражни култури:пшеница,ръж,царевица,ечемик,малко овес и смес ,но без голям добив от единица площ.Трябва да се отбележи,че въпреки сравнително доброто плодородие на почвите селото в турско време и след Освобождението до към 1920г.е било доста бедничко.В турско време голяма част от работната земя,особено по-плодородната е била притежание на чифлика.След Освобождението не малка част от нивите в землището на селото са били купени от граждани на близкия Пазарджик.Така,че жителите на Добровница разполагали с малко собствена земя и работили нивите на гражданите под наем или изполица.Само няколко семейства в селото имали повече собствени ниви и били заможни земеделци.Едва след Балканската и Първата световна война нивите започвали да минават в ръцете на селяните.Освен това оризарството като привилегирован отрасъл в земеделието в турско време безплатно,а след Освобождението макар срещу наем за заетите ниви,сложено на капиталистически начала,ангажирало известен размер работна земя и главното количество вода от каналите за изкуствено напояване.Оризища се правили навсякъде но най-малко в м.Азмака поради опасност от облатяване.

Главна причина за възхода на земеделието в Добровница след Първата световна война освен отчасти подобрената земеделска техника,предимно въвеждането на нови доходни култури,главно конопа, за който тлъстите почви в местността Азмака са твърде благоприятни.След това се е засилило зеленчукопризводсвото във връзка с близкия пазар в града.Така се е постигнало известно подобрение в поминъка на населението,с което би могло да се обясни увеличението на населението му след 1920 година.

През 1951г.чрез основаване на ТКЗС се мина към колективно земеделско стопанство при пълно приложение на механизация,засилено използуване на изкуствените торове и изкуственото напояване и засилено обработване на посочените доходни култури.ТКЗС на Добровница е обединено с това на града-Тракийско поле.

Известен подем има в овощарството.Лозята в турско време са били на едно място-при старото село Енделий.Началото на ново промишлено лозе сега се слага в м.Синана.

Животновъдството играе сравнително второстепенна роля в поминъка на Добровница.В миналото при обширни мери и естествени ливади се е отглеждал повече добитък.Дори такъв е докарван на паша от града.Тогава изобилния тор е използуван за производство на селитра.Но много мери се разорали,много естествени ливади се унищожили от оризищата.Въпреки това преди 1940г.в селото е имало към 1 500 овце и се отглеждали породисти коне.Направени са усилия за увеличаване на фуража чрез разширяване площта на царевицата като първа и втора култура.Определено е имало подем в животновъдството.

В Добровница не са  се развили занаятчийски работилници,като коларници,шивачници и др.както и търговски дюкяни,като бакалници и др.,защото нуждите,които задоволявали тези заведения,се посрещали от близкия град.В селото имало 2-3 кръчми

на улицата за с.Пищигово.

Духовно-културният живот на Добровница е бил бедничък,както в повечето чифлигарски села около града.Първото училище в селото е съградено в 1880г.,а новата голяма сграда-прогимназия,се построила в 1940 година в източния край на селото.

Читалище “Просвета”с.Добровница е основано през м.ноември 1928г.Основателите му са:Атанас Палешников-учител;Никола Василев и Костадин Славчев.

Строителството на читалището е започнало през есента на 1957г.и е продължило до пролетта на 1963г.

За построяването му са използвани средства от самооблагането на населението и от ТКЗС.Същото е построено с доброволен труд от жителите на селото,като цялата строителна бригада е била само от добровчани.

Читалището е открито на 28.04.1963г.и оттогава до настоящия  момент се използва по предназначението си,като в него се помещават:Библиотека,Кметство и Киносалон.

Участници в строителството на Читалището: Никола Златинов Любенов,Петко Георгиев Проданов,Славен Александров Шопов,Заприн Тодоров Мичев,Георги Атанасов Андреев.

История на храм „Св. св. Кирил и Методий“ – с. Добровница

В историята на нашето село не са запазени сведения за съществуването на православен храм до момента, в който група родолюбиви жители решават да променят това. Силното желание и инициативността на местната общност поставят началото на дълъг път, осеян с трудности, но воден от вярата.

Началото

Мечтата на жителите на Добровница започва да се сбъдва на 22 юли 2000 г. За място на бъдещия храм е избрано емблематично за селото пространство – в непосредствена близост до някогашното старо килийно училище и вековната 100-годишна черница, която дълги години е била символ на нашето родно място.

Първият камък е положен с тържествена литургия, отслужена от покойния Пловдивски митрополит Арсений. Името на храма – „Св. св. Кирил и Методий“ – е избрано напълно естествено, тъй като денят, в който почитаме Солунските братя, е и официалният празник на селото.

Градежът

След години на усилен труд, търсене на дарители и обединени усилия на десетки спонсори и доброволци, църквата отваря врати. На 24 май 2006 г., точно на празника на селото, храмът е осветен с тържествена литургия, отслужена отново от митрополит Арсений.

Традицията днес

През годините църковният празник на храма се измества от 24 май на 11 май, за да съответства на официалния църковен календар, но неговата роля на духовно сърце за жителите на Добровница остава непроменена.